Поетът Рудолфо споделя таванско помещение в Париж с трима други артисти: художник, философ и музикант. Коледа е, и независимо от тяхната мизерия, младите мъже са решени да излязат и да се забавляват. Рудолфо решава да остане за малко, което го довежда до случайната среща с Мими.
Те се влюбват, но следва раздяла, предизвикана от него. Мотивите му да прекрати тяхната връзка, обаче, не са нито непостоянство, нито влечение към друга жена; Мими бавно умира и той просто не може да понесе, да гледа как тя страда.
Операта никога не е изживявала дефицит на безнадеждна любов. В някои творби героите сами посяват семето на собственото си унищожение и точно това са истинските трагедии.
„Бохеми“ на Джакомо Пучини е доста по-различна и макар и любовна исория, и то определено помрачена от мъка, невъзможността пред Мими и Рудолфо не е причинена от самите тях. Разбирането на Пучини за съдбата на любовта е по-автентично от старите вече разказани многократно истории: щастието ни зависи от картите, които произволно ни раздава животът.
Либретото на Луиджи Илика и Джузепе Джакоза, вдъхновено от произведението на Анри Мюрже “Сцени от живота на бохемите“ дава на Пучини възможноста да създаде един от най-нежните моменти в историята на оперното изкуство: когато Мими и Рудолфо се срещат за пръв път, тя инсценира, че ключовете й падат, за да докоснат ръцете си в мрака.
Премиерата на операта е в Театро Реджо в Торино на 1 февруари 1896г., а днес, на сцената на Виенската Опера, великата дарба на Пучини да създава мелодии и разказва, превръща „Бохеми“ в една от най-харесваните творби в репертоара.
