“Кармен“ на Жорж Бизе представлява максимално и радикалното скъсване с установените традиции в оперния жанр. В момента, когато героинята на Бизе изпява първите няколко ноти от „Хабанерата“, арията, с която тя „обявява“ пристигането си на сцената, веднага разбираме, че сме на светлинни години далеч от комедиите, историческите мелодрами и живота на буржоазията, обитавали стандартния музикален театър на деветнадесети век.
За френската публика от това време, операта „Кармен“, чиито герои са съмнителни типове и конрабандисти, сигурно е била толкова странна и далечна, колкото митологичните епоси пресъздадени от Белини, Берлиоз и Вагнер. Първите нялолко представяния на „Кармен“, която дебютира в Опера-Комик в Париж на 3 март 1975г., не се вписват в определението за „успех“. Публиката е скандализирана от начина, по който Кармен „си играе“ с мъжете около нея, като Дон Хосе, ефрейтор от армията, и тореадорът Ескамило буквално стигат до сбиване в конкуренцията си за спечелване на нейните чувства. „Културното“ общество не е свикнало да вижда такова поведение в представата си за опера.
Днес ние виждаме „Кармен“ с други очи. Изненадващо съвременна в изобразяването на жената, способна да контролира събитията, до самия жесток и внезапен край, „Кармен“ е просто завладяваща. Сюжетът е наситен със страст, а музиката е ‚заредена‘ с енергия, която ни кара да се задъхваме дори след края на предстгавлението. И все пак, най-изненадващото остава знанието, че геният на Бизе е успял да сътвори прекрасните и напълно автентични испански мелодии на „Кармен“ без дори да е посетил Испания нито веднъж.
Сега „Кармен“ се завръща във Виенската държавна опера, една сцена, която е покорявала с грацията си толкова пъти, за да увековечи силата на жените и да преобърне, отново, живота на мъжете.
