Трябва да благодарим на Ариго Боито и на Джулио Рикорди, защото само в резултат на тяхната настоятелност и упорство, съответно като либретист и издател на Верди, композиторът се връща обратно след оттеглянето си, за да създаде „Отело“, и така най-накрая успява да реализира своята собствена визия за операта, освободена от установените рамки на миналото. Или поне приемаме, че това наистина е било така. Може би Верди не се е нуждаел от толкова увещаване, както четем от историята. Шекспир, всъщност, по думите на самия Верди, винаги е бил близък на сърцето му.
Очакванията на публиката са били изключително високи към премиерата на „Отело“ в Театро ла Скала в Милано на 5 февруари 1887г. и те не остават разочаровани. За мнозина, „Отело“ е истински вододелен връх в кариерата на Верди, като композитор, точката, в която той успява да „открие“ как да „съедини“ всяка нота на музиката с драмата на сюжета.
И така, според разказа, тържествата, които следват военните успехи на Отело, са бързо помрачени от интригите на приближените му в собствения му двор. Озлобеният Яго, изпълнен с гняв, че Касио е бил предпочетен пред него за повишение, иска разплата, като окуражава Родриго да потърси благосклонността на съпругата на Отело, Дездемона. Така се отприщва последователност от трагични събития, умело „режисирани“ от Яго - едно изследване на същността на злото, което надхвърля дори Шекспировото въображение, и води до решението на Отело да убие съпругата си, а Касио, който Отело е подведен да повярва, че е любовник на Дездемона, е ликвидиран от Родриго.
„Отело“ съдържа мелодии, както великолепни, така и смразяващи, характерни за написаните от Верди, но това което ги отличава от по-ранните му творби, е че те не са доведени до повторение. Когато Вагнер е използвал подобни техники, неговата цел е била да „стопира“ времето; а в „Отело“ те просто движат действието напред. Отдавнашен фаворит на Виенската държавна опера, „Отело“ обещава една задъхваща нощ с операта, която ще прикове вниманието ви всяка секунда.
