„Ромео и Жулиета“ е рядък пример в операта, в която музиката превъзхожда драматургията. Шарл Гуно е знаел, че той не би могъл да усъвършенства сюжета на оригинала, като вместо това, се е съсредоточил върху това, как неговата композиция може да разкрие по най-добрия начин емоциите на героите.
Неговият инстинкт се оказва истински проницателен. Дори и днес, „Ромео и Жулиета“ е може най-известната „приказка“ на Шекспир, а диалогът от сцената на балкона, е най-често цитираният.
Широката известност на сюжета позволява на публиката да се съсредоточи върху красотата на мелодиите и изящната оркестрация, които Гуно толкова умело вплита в своята прекрасна творба. Само един пример – дуетът “Ah! Ne fuis pas encore!” между Ромео и Жулиета, в който двамата заявяват любовта си един към друг, залага на струнните инструменти, за да подчертае решимостта на Ромео да се противопостави на реалността, докато соловият обой с неговия тъжен „глас“ отразява мъката от чувството на обреченост на Жулиета.
През цялата опера усещаме инструментите, като трети невидим герой, който искрено съпреживява драмата и бурята, бушуваща в двамата влюбени. Това е едно произведение, което буквално ни кара да настръхваме.
Един разказ за невъзможната любов, за любовта обречена от враждата между два рода, която неумолимо води до неизбежния и трагичен край, „Ромео и Жулиета“ достига до сърцата на публиката и днес по същия начин, както при първото й изпълнение преди 150 години. Представена за пръв път в парижкия Театр Лирик през 1867г., а сега в изпълнение на Виенската държавна опера, това е творба, в която сюжетът служи като вдъхновение на музикалната интерпретация, а тя едновременно „разголва“ и ни свързва с нашите най-интимни чувства.
