„Сватбата на Фигаро“ от Волфганг Амадеус Моцарт е опера в класическата традиция на жанра – творба, която на пръв поглед може би изглежда, като лекомислен фарс, но в дълбочина е скрит един от най-пълноценните коментари за човешката същност представяни на сцена.
Първоизточникът на операта е бунтарската пиеса „Лудият ден или Сватбата на Фигаро“ от Пиер-Огюстен Карон дьо Бомарше от 1784 г., която разклаща обществената представа за морал в предреволюционен Париж с провокативното си „предположение“, че прислугата може да разполага с достатъчно интелигентност и изобретателност, за да „надхитри“ своите господари. Либретистът на Моцарт, Лоренцо да Понте, полага огромни усилия да избегне допълнителни усложнения с поръчителя на операта, Йозеф II, Император на Свещената Римска империя и брат на кралицата на Франция Мария Антоанета, като „изчиства“ драмата от нейното политическо съдържание, но оставя непокътнати нейния хумор и патос.
Фигаро и Сузана предстои да сключат брак. Но Граф Алмавива има други намерения за прислужницата на жена си. Въпреки декларацията си за обратното, Графът няма абсолютно никакво намерение да се откаже от правото си, като господар, да преспи с когото пожелае в периметъра на своята власт, включително с неговите слуги, през първата им брачна нощ. Това слага началото на поредица от неочаквани комбинации – криене в кухненски шкафове, изпращане на фалшиви любовни писма и преобличане в най-неочакваните одежди – предназначени да унизят Алмавива, но едновременно с това „завързва“ и останалите герои в най-неочаквани схеми.
От първите ноти на увертюрата, които подсказват предстоящата „налудничавост“ на случващото се, до финалната ария, която дарява на операта с нейния най-нежен момент, а талантът на Моцарт се доказва неоспоримо. Но неговата цел не е „чиста“ комедия. „Сватбата на Фигаро“ носи силата да ни разсмее и разплаче в едно цяло, и Моцарт пише прекрасна музика за тези, които са на губещата страна в любовта – Графинята, в нейното горчиво съжаление за съдбата на брака й – в “Dove sono i bei momenti”, и Графът, когато изпява “Contessa perdono”, в отчаян опит да получи прошка от съпругата си за своите флиртове.
Премиерата на „Сватбата на Фигаро“ се състояла на 1 май 1786г. в Бургтеатър във Виена. Изглежда фрапиращо, че първоначалното й представяне просъществувало само девет нощи, което, обаче, не се дължи на някаква музикална катастрофа от страна на Моцарт, а защото поддръжниците на противниците му умишлено саботират представленията на операта с подвиквания и освикрване. Каква промяна повече от двеста години по-късно. „Сватбата на Фигаро“ в наши дни е една от най-редовно изпълняваните творби в световния оперен афиш и със сигурност ще се радва на най-ентусиазиран прием при завръщането си във Виена, във Виенската народна опера.
