В операта, често определена музика достига до такава известност и признание, които й дават собствен „живот“ отвъд сюжета, за който е била написана. Днес е просто невъзможно да отделим кан-кана от неговата най-известна музикална интерпретация – „Адския галоп“ (“Infernal Galop“), докато само споменаването на думата „баркарола“ е достатъчно някой да започне да си тананика мелодията на “Belle nuit, ô nuit d’amour”.
И двете са написани от Жак Офенбах, майсторът на водевилната френска оперета от деветнадесети век. Докато „Адския галоп“ е част от скандалната за времето си „Орфей в Ада“, Офенбах запазва своята баркарола за любимата си творба, „Хофманови разкази“ (Les Contes d'Hoffmann).
Операта е основана върху пиесата на Жул Барбие и Мишел Каре „Фантастичните разкази на Хофман“, вдъхновена от някои „приказки“ на Е.Т.А. Хофман. Немският автор е бил обсебен от свръхестественото и ужасяващото, а неговите истории са впечатлявали не само други писатели, но и композитори през деветнадесети век, сред тях Делиб, Чайковски и Вагнер, както и Офенбах, всичките създали сценични творби, които имат своите корени в изумителното въображение на Хофман.
Брилятното хрумване на Барбие и Каре, повторено от Офенбах в операта, е да направят самия Хофман герой в драмата. В една пиянска нощ извън града, Хофман разказва как е преследвал (и изгубил) три невъзможни момичета: Олимпия- механична кукла, която само в очите на Хофман е жив човек; Жулиета – куртизанка, която открадва отражението на Хофман; и Антония – момиче, което буквално пее до смърт.
Хофман е насърчаван да продължи да говори, което в края на операта се оказва трик, позволяващ на неговия съперник Линдорф да открадне настоящата му любов- Стела; също както всеки от трите разказа има своя мистериозен злодей – Копелиус, Дапертуто и доктор Миракъл – чиито действия разбиват мечтите на Хофман да намери истинската любов.
За пръв път представена на 10 февруари 1881г. в Opéra-Comique в Париж, днес отново се завръща във Виенската Фолксопер. Операта има интересен страничен контекст: Хофман, всъщност Офенбах, въпреки прочутото си чувство за хумор (и творби с много дух), е бил известен със склонността си към меланхолия. „Хофмановите разкази“, брилятно рамкирана от сцените в кръчмата и в много отношения е ода за жертвите, които артистите правят в името на своята муза, изразено в операта от героя на Никлаус, приятел на Хофман.
Офенбах най-накрая успява да постигне шедьовъра, който винаги е мечтал да създаде, но ни оставя и с мисълта дали той също признава, че славата може да се достигне само с цената на щастието в живота. Иронията е, че той не успява да доживее представянето на своите „Хофманови разкази“ на сцена.