Немският романтичен композитор Рихард Щраус е имал двама кумири през целия си живот: Рихард Вагнер и Волфганг Амадеус Моцарт. Възхищението му към двамата ярко блести в неговата динамична и сложна опера Жената без сянка и гостите на Виенската държавна опера със сигурност ще открият музикалното и драматургично наследство в този шедьовър.
Die Frau ohne Schatten (на немски „Жената без сянка“) е четвъртият съвместен проект между Щраус и либретиста и поет Хуго фон Хофманстхал, един мощен творчески дует, който заедно създава множество вечни опери.
Щраус и Хофманстхал започват работата си върху „Жената без сянка“ през 1911г. Либретистът черпи вдъхновението си от приказката на Вилхелм Хауф „Студеното сърце“, като щедро добавя и други литературни влияния, най-вече мотиви и цели епизоди от епичната поезия на Гьоте.
Либретото, което се ражда, е толкова наситено със символизъм, сложни паралелни сюжетни линии, и арки от герои, че се наложило Хофманстхал да напише подробно упътване в проза. Този „опростен“ преразказ често придружава представленията на операта, за да помогне на публиката да следи действието.
Основната сюжетна линия на „Жената без сянка“ е отчасти авантюра, отчасти драма и отчасти приказка, в която препятствията по пътя трябва да бъдат преодолени чрез силна воля, характер и любов. Императорът и неговата императрица са бездетни; липсата на сянка олицетворява нейната невъзможност да има дете. Баща й, кралят на Царството на духовете, я принуждава да придобие сянка преди края на дванадесетия лунен цикъл, като ако не успее, тя ще бъде върната обратно под неговото настойничество и ще напусне завинаги света на хората. Съдбите на една друга двойка – бояджията Барак и неговата съпруга- се разплитат паралелно с това.
Въпреки, че самият Щраус също среща тудности да следва всички сюжетни линии на либретиста, той намира вдъхновението да отговори и да проследи сложния и символичен разказ на Хофманстхал, като създава не по-малко дълбока и многопластова композиция. Противно на обичайния за него богато украсен и приповдигнат стил, Щраус съсредоточава усилията си в това да удовлетвори драматургичните нужди на сюжета.
Музикалния резултат е една плътно наситена и атмосферична партитура, която изцяло съответства на монументалността на историята. Вокално, „Жената без сянка“ предлага един от най-комплексните състави от изпълнители, като изисква драматично сопрано и мецо-сопрано, както и мощен хелдентенор и бас-баритон, за да попълни главните роли. Второстепенните герои също изобилстват на вокални предизвикателства.
„Жената без сянка“ за пръв път е представена във Виенската държавна опера на 10 октомври 1919г. и оттогава се превръща в неизменна част от оперния репертоар. Сега тя отново се завръща в своя дом в пълното си великолепие и музикално, както и драматургично богатство.
